Извинявай, че бях говедо!

Понякога е късно. Късно е колкото и да ме е яд. Времето си минава. Ей така. Докато се замислиш как да се излекуваш. И е късно да бъдеш болен пак. Попускаме. Много. Или малко. Никой не знае, докато не опита. Но не опитва. Докато не мине времето, за да може после да съжалява, че не е опитал. Ей такъв кръг. Параграфи. 22 … и всякакви други безсмислени цифри.

Някак неусетно. Просто се плесваш по челото. И си казваш – „Мамка му, пропуснах, късно е!”. И после е късно. Докато един си стъпва на краката. Ей така, за да не си носи багажа на гърба. За да не е подъл и тих, защото тайно плаче в банята. Ей така, докато чака да зарастнат раните от последната битка. Докато чака смолата да изсъхне по дърветата, за да не лепнат старите драскотини. Докато си чака и още не се е освестил. Някой друг диша. Иска да диша вместо него. Да превърже драскотините. Да махне багажа. Но този първия, дето е на метадоново лечение още, си ближе кротко кожата и дреме в несвяст. И се заблуждава. Че иска друго. Че иска едно такова сигурно и тихо. Лъжливо и неемоционално. Едно такова … а бе … друго всякакво, само да не е реално!

И така ден след ден си дълбае единия дупката в пясъка. Че главата да е на топло заровена. А другия умира и се ражда. И като се прероди. Тогава е късно. И като погледне първия света – и хоп, той се е променил. Защото света се върти. И няма слизане! Само като се ровиш и криеш попадаш от другата страна на земята. И там няма нищо познато. И няма нищо сигурно. А си се ровил за сигурното … Мамка му … Лъжа е под камък и под пясък. Навсякъде.

И после раните ти са зарастнали. И кората ти е цяла. И вече може да се дереш, да се раняваш, да водиш битки. Но няма с кой.

И искаш да кажеш „Извинявай, че бях говедо” … но е късно. По стъпките на говедата (същите като теб) са станали кладенци. И водата се е стоплила в тях. А света е обърнат. И тишината вече не е приятел.  Искаш да кажеш „Страх ме беше”, но още те е страх … сега даже още повече! Защото ако тръгнеш да обикаляш света ще се изгубиш. А и да се намериш … а ако се лъжеш. Сам себе си… и другите …

Искаш да заровиш дупката в пясъка. Онзи твой душевен гроб. Там, където почива много време в мир. Там, където причини много войни, за да се помести и превърти света. Искаш. Но е късно. Защото там не расте трева вече. И облаци няма. И дъжд. И слънце. Усойно е някак. И сам се жилиш с отровата си. И пак, мамка му и кръговрат, пак те боли.

ИЗВИНЯВАЙ.

Пък нека вали върху ми!

Откровенни разкази на една глупачка

Нощем се показваше на повърхността. На ръба на собствената си кожа. Леко се провираше измежду сбърчените вежди. Тихо простенваше в сумрака. Само лампата под прозореца го виждаше такъв – красив, съвсем истински и леко рошав. С онези отпуснати страни. Като дете. С къдрици. И очи по-големи от света. Онези груби, силни ръце знаеха как да прегръщат само когато умът спеше. Тогава, когато извивките на коленете ни се докосваха. Точно тогава ставаха магии. Като два полюса, които са допрели … не меридиани, не паралели, световете си са допрели. Нежно, в прегръдка, в завивките, под кожата.

Той имаше огромно щастие. Илюзорно, разбира се. Две тънки нишки на битието. Някак преплетени. Неумело. Не лъжеше! Само спестяваше. Истини и лъжи. Всъщност, той спестяваше всичко. По малко. Даже себе си спестяваше. Че и от себе си се криеше и лъжеше.

Страхът е като попова лъжичка – рано или късно става голяма, крастава жаба.

Понякога искаше да я целуне. Коя ли. И двете може би, но повече едната. Тази, която не знаеше, че той иска. Когато устните му се разтвореха той се сепваше уморен. Уморен от себе си. Ангажимента не е неговото амплоа. Спестяваше си и това.

Аз се чудех.

Колко ли дълго можеше да си държи главата, заровена в пясъка на тъмните си мисли. Ако онези нощни звезди, които само му говореха, ако те замълчат? Как ли може да се живее сред оттекващата тишина на фалшивите му мисли. Две тънки черти се изписваха по челото му нощем. От много мислене. От много тишина. Като протегнеше ръка докосваше само статуи. Фалшив огън в църковни свещи. Не смееше. Да запали истински. Да не изгори виждаш ли. Че страхът се пука. И тогава какво? Остават само истини. И тишината между устните.

Имаше коя да го чака и коя да го посреща. Стигаха му. Макар и мечтани само. Никога истински. Никога. Колкото по-реални, толкова повече тишината се протриваше.  Само малко музика. Музика за тъги. Само това допускаше. Не за друго, а защото той можеше и знаеше само как да мечтае. Иначе какво? Как се очаква да живее. С плът. С болки. С обич. Тези работи той така и така не разбираше, а му беше вече късно да се престраши и да се научи. Душата му се събираше в шепа. Само в неговата шепа. Защото само той си я мереше.

По прозореца й кацаха гълъби. Тихи и наблюдателни. Чакаха да ги изгони. А тя чакаше него. Онази, другата, чакаше да се опомни и да спре да бъде глупава .. или умна. Няма идеално щастие. Тя си чакаше, той си стискаше в шепа душата, другата си подсвиркваше весело. Тримата си бяха идеални. Като тримата глупаци, само дето глупаците бяха двама. Другата си беше умна. По своему. Ей така, без да си дава зор. Умна, защото не искаше душата му. Той си я стискаше. Искаше само него. А тя, глупачката, втората на опашката, последната след затворената врата, онази с гълъбите и мечтите, тя искаше всичко. И нищо не искаше. Искаше да я няма другата – умната. Искаше да му я няма бръчката на челото. Искаше кожата им да се допира. Не само нощем, когато той спеше, забравил, че трябва да е строг.

Когато свещите блестяха в нощта, музиката стенеше тихо, а тя лежеше до него задъхана, тогава той се паразлизираше. Като заек пред фарове. Лежеше тихо, за да не размести въздушните пластове, които безопасно ги отделяха един от друг. Изолация. Емоционална. Негова си. Той обичаше да има все негови неща. Като започнем него във нея.

Един ден тя успя да затвори врата. След петите му сутрешни. Затръшна я и тя издрънча метално и застрашително. И така тя си остана на пристана. Той на брега. Сигурно и предвидимо. Без риск да намокри нито той душата си, нито тя да изгуби чара си. Гледаха се дълго. После се обърнаха и си тръгнаха. Тихо. Без да си кажат и дума. Само една песен се изпя след босите им стъпки. Той не знам дали беше доволен, но беше безстрастен. Тя се скърши като суха вейка. Чуваше тишината между чаршафите. После голите му устни й се присънваха нощем. Тънките му пръсти се плъзгаха по острата й кожа.

Дойде си петъка. Онзи тринадесетия. Фаталния. Деня на признания и изповеди. Е не знам дали беше точно Петък 13. Беше обаче петък. Тя си му каза душата си. Той замълча тактично. После тишината се спука. Не като балон. Като нещо по-голямо и горещо. Няма да разкавам повече. То си е ясно. Пукаха й ставите от тежестта. На собственото й решение. На многото „Ако-та”, „Но-та” и много „А можеше ли да-та”

След това. Много след това. Вече половин година след това в мозъка й се прокрадваше въздух. Свеж и зелен. Летен и успокояващ. Морски. Такъв, който не крие душа. Който не лъже дори сам себе си. Всъщност още безплътен, но чакаше подходящата плът, в която да се всели.

Веднъж го видя. Случайно. Сред купища дрехи. Стиснал пак душата си в едната ръка, а на другата се беше окичила тя – онази, умната. Тя, онази, чакащата и глупавата, избяга. Обърна се и излезе. Излетя от магазина. Като гонена от дявол. Като от тамян прокудена. Като ранена. Като някой, който не искаше да срещне своите бръчки в огледалото.

После бавно тишината й се върна. Обратно през черния коридор. Обратно под завивките. Докосваше не той, а тишината, сгъвките на коленете й. По устните й сутрин не се подпираше косата му. По усмихнатите й клепачи се плъзваше само сянката на гълъбите. Всичко си беше по старому.

Безплътния се прокрадваше сред тази агония. Дебнеше своя момент. Чакаше своето появяване.

Още малко. Изчакай. Завладей ме когато съм най-предадена. Спусни се над мен и ме превземи, когато най-много не мога повече. Издишай толкова много въздух в мозъка ми, че да не мога да мисля за него. Тогава ела. На свечаряване. По тъмно. За да му виждам сянката, която още се разхожда в нас. Докосни бедрата ми, когато неговата сянка ме гали по извивките. Излъжи го. Излъжи ме. И после ме лъжи всяка вечер, че пръстите ти са тънки и мъгиви като неговите. А после ме лъжи, че си него, но безсташен. Тогава ела. Не сега. Рано е още. Съмва се и аз прегръщам още наречената на него възглавница. Купувам портокали. Да му направя сок. За да може да се бори със страховете си. Рано е още. Ела после. Но не се бави, защото сянката му ме преследва. И мога да стана безплътна. Или да стана склуптура. Студен камък с очи.

Всъщност ела сега, защото после ще е късно. По паяжините в къщи се стеле мъгла. Сега е момента. Иначе съм се хванала в моята паяжина…

Утеха

Томас Исак Хамилтън Трети. Високопарно име. Славно минало на богати земевладелци. Тежестта на фамилията някак подминаваше Томас и само в моменти на пълно отчаяние, той си спомяше кой е и от къде по дяволите прозхождаше. Някога в рода му са се вплитали съдбите на най-големите и властни управници на страната. Имаше лели и чичовци някъде сред потеклото си, които бяха определяли законите, посоките на държавата и цената на половината стоки в нея. Някога. Сега обаче … сега всичко беше различно за Томас.

Том, някога прекрано дете, с лице на малко ангелче и огромни сини очи. Том беше галеник на съдбата. Живееше в огромно имение. Живота му беше изпълнен със скуката на богатите. Където и да ходеше, по петите го преследваше изморително и отегчително богатство.

Когато гражданските преврати заляха страната, обаче, когато хората изпаднаха в чудовищни двубои за права, за надмощие, за власт и за … равенство (как хем власт, хем равенство никой не се замисляше),  именно тогава всичко се срина в света на Томас. Той беше тъкмо навършил 19. Обмисляше не политика и  бизнес сделки, а как точно да успее да надникне под полата на Мери Бет Уайтс или как да накара Стефани – икономката, да покаже бялата и пищна гръд пред небесните му очи. Том имаше всичко, не мечтаеше за нищо и не даваше пет пати какво се случва извън капсулата, в която пребиваваше.

Гражданските преврати свариха всички висшестоящи тотално неподготвени. В един ден акциите, компаниите, богатствата им бяха заличени. Единственото ценно останало бяха земите и накитите, които мъжете купуваха така щедро във времената на охолство на своите съпруги и любовници. Томас Исак Хамилтън Баща беше от онези хора, които не можеха да приемат факта, че наследството им е заличено. Някак, снобската му душица не можеше да възприеме, че за пръв път през живота си ще му се налага да работи, за да може да купи хляб! За Бога, та хляба струвал скъпо! Навикнал на ежедневни замиания свързани само с играта на бридж, тенис, посещения в кънтри клуба, светски раздумки и пиене на марково уиски в усамотението на личния му кабинет, Томас Баща не можеше да намери своето място под слънцето. Паниката във вече посивелите и обезцветени от страх очи си личеше от далече. Елизабет Хамилтън, майката на Томас, също аристократка, отгледана от орда бавачки и възпитатели, не беше пригодна за оцеляване в толкова различна атмосфера от познатия й уют на висшата класа. Да, всичко беше тотално променено и Хамилтънови не успяваха да проумеят какво да правят сега, каква да бъде следващата крачка и на къде?

Томас Хамилтън Баща една вечер, преборен от ужаса на безславния и беден живот, паникьосан пред факта, че и последната му земя беше продадена, а парите от нея отдавна похарчени, както и липсата на икономки, чистачки, градинари и прислужици, седеше в кабинета си и се наливаше с ужасно, безвскусно, долнопробно, евтино и лютиво уиски. Той стана бавно от коженото кресло останало от дядо му Джошуа Бенджамин Хамилтън – богат англисйки заселник с титла лорд и звание полковник от Френско-Английската война. Томас изпъна гръбнак, помъчи се да поправи оклюмалите кичури оредяла и посивяла за няколко месеца коса. В очите му се четеше дива омраза към случващото се. Мислите му кръжаха около несправедливостта на живота и отчаянието, налегнало семейството му. Той решително сбръчка вежди и стисна тънките си устни в гримаса. Няма повече да търпя това своеволие – заяви претенциозно той и отвори чекмеджето на масивното махагоново бюро. С припряно движение измъкна стар револвер – подарък на баща му от ирлански крадец, който дължеше живота си на милостта на Джошуа и неговия екипаж плуващ към заветна Америка, който го бяха приютили и превозили до сигурната нова земя. С невротични крачки Томас Старши прекоси кабинета. Затръшна вратата с такава злост, че книгите, наредени по всички стени се разклатиха, а една кристална ваза, поставена на малка масичка близо до врата от Елизабет, падна и се строши на хиляди малки искящи парчета. Томас Старши взе стълбите към спалнята на съпугата си почти на бегом. Отвори врата със замах и погледна тържествуващо Бет.

-          До тук бяха своеволията на простолюдието  – изсъска злобно той и насочи дулото към лицето на ококорената си жена.

Елизабет успря само да отвори уста, понечила да попита изумено какво по дяволите иска да каже Том. В мига, в който куршума летеше към челото й, Бет беше твърде заета да мисли колко ужасно грозно е използвала ругатня – по дяволите пращаха само онези прокъсани рибари на стария док, както и просящите, които тя беше виждала по центалните улици, подгонени от униформени полицаи.

Когато изстелът заглъхна, попил в кадифените завеси, Томас Исак Хамилтън Баща погледна ръцете си, усмихна се и с рязко движение дръпна спусъка на револвера, насочен към собственото му слепоочие.

-          Толкова не се интересуваха от мен, че даже собствения ми баща, убивайки майка ми, забрави да убие мен, преди да вземе собствения си живот – хлипаше Том Хамилтън Трети, приведен над мръсната дървена маса в „Трите Мечки” – квартална кръчма, свърталище на утайката от  крайбрежната улица.

На масата срещу него стояха, или по-скоро се подпираха трудно, един кривоглед и парцалив мъж и едно конте, облечено в бял костюм и светло бежова шапка. Неговото име беше Стивън. Или поне така се представяше пред всички. Стивън се занимаваше с намиране на всичко, за всеки, който имаше достатъчно пари, за да си плати. Основната му дейност обаче беше доставка на скъпия и ценен бял прах, с помощта на който клиентите му забравяха за мизерния и отчаян живот, който водеха. Неуспели актьори, млади мафиоти, пропаднали богаташи и прецакани брокери – това беше клиентелата на Стивън и той добре се грижеше за тях … и за себе си естествено, като препродаваше със солидна печалба най-долния хероинов боклук, до който успяваше да се докопа чрез редица типове, които му дължаха услуги.

-          Дай ми една доза на кредит Стив – изплака с умолителен и мазен глас Том

Стивън го погледна злобно с блудкавите си очички и изсъска:

-          Никой не смее да ми казва Стив! Ти за какъв се мислиш бе лигльо пропаднал? Името ми е Стивън! Разбра ли, утрепка долна!

-          Да Стивън … аз … извинявай … ти си ми като семейство … само ти се грижиш за мен … аз за това така – галено … но щом не обичаш – няма вече Стивън! Обещавам! Дай ми само една дозичка да изкарам до утре, а после мога да свърша нещо в отплата? А СТИВЪН? Какво ще кажеш? Става, нали? – засумтя Том и с треперещите си ръце стискаше дланите на Стивън умолително.

Стивън именно сега водеше борба за завоюване на нова територия, на която да може да осъществява своите „услуги” както сам ги наричаше. Пое си дъх преди да прати Том и жалките му хленчове на мйната си и още преди да изрече и думичка, в главата му се стелна мисъл – можеше все пак да ползва Том за една две мръсни поръчки, поне докато преслуша новия район. Там имаше по-богата клиентела, а и Закари – предния „утравител” на района можеше да му спогоди някой мръсен номер. Да, ако някой извика полиция Стивън предпочиташе Том да попадне зад решетките, а не самия той.

-          Ок, но да знаеш, че за тази доза имаш бая работа да посвършиш за мен, за да я изплатиш – Стивън се усмихна мазно, пресегна се през масата и плясна звучно брадясалата буза на Том.

Пожълтялата кожа на Томъс се позачерви, а в очите му премина блясък на признателност. Стивън подхвърли пакетчето на масата и в мига, иначе треперещите ръце на Том, го сграбчиха. Пакетчето беше изчезнало надълбоко и сигурно място във вътрешния джоб на старото, мръсно и прокъсано палто на Том. Почти мигновенно той стана, облиза напуканите си устни, усмихна се насила на Стивън, измрънка едно „Благодаря” и се изстеля от кръчмата.

Мотел „Последна спирка” беше най-долнопробното място в целия град. Неона с името му беше наполовина изгорял. Стаите бяха вонящи дупки, а обитателите им едва успяваха за изкарат деня, само за да се чудят как и от къде да гепят малко пари, за да платят за следващата вечер. Томъс плати на мазното човече с дебели лупи, сложени в стара черна пластмасова рамка на носа му и се засили по стълбите към стаята. Две проститутки, леново опънали крака на импровизирания във фоайето бар (ако това оплюто от мухи място можеше изобщо да се нарече бар, а пък застарялия и занемарен ъгъл да се кръсти фоайе).

Невторично Томас посегна да отключи варата, но омекналите от началната фаза на абстиненция пръсти не можеха да задържат ключа. Томас изпусна ключа, свлече се на земята, за да го вземе и изпсува звучно.  В сумрака на коридора не виждаше къде е паднал. Опипа мръсния под нетърпеливо и успя да намери ключа. С мъка се надигна. Пред очите му плуваше мъгла, а всеки мускул в мършавото му тяло крещеше оглушително от болка. Отключи. С мъка, нетърпение и много псувни. Засили се към леглото. Захвърли палтото на пода, като преди това извади безценното пакетче. Набързо и с отработени движения  в тъмната стая, осветена само от неона навън, приготви необходимото и се зае да си бие дозата.

Постепенно пред очите му заплуваха детски спомени. Люлката в северната градина на имението. Езерцето, пред което майка му сядаше есенните следобеди да чете поезия. Как гледа към прозореца на кабинета на баща си и го чака да се появи. Как умолява родителите си да му обърнат малко внимание. Разплака се. Пред очите му минаваха годините. Охолния живот. Безгрижието. Апатията и отегчението, които тогава властваха над тинейджърския му делник.

-          Колко съм бил глупав – помисли си Томас и преглътна тежко. Бил съм щастлив, а не съм знаел даже … Боже, колко съм бил глупав …

Тъмнината постепенно обгръщаше изнемощялото му тяло и Томас се приюти в прегръдките на нещо успокоително и гальовно. Лицето му се отпускаше бавно и през затворените му клепачи се плъзнаха топли и едри сълзи. Всички онези години,когато се е чувствал изоставен, макар и с осигурен жовот, а после стреса на бедността, чувството за безпомощност и вече реалната ситуация на самотно пребоваване из долнопробни мотели … всичко започна да се отдалечава от него плавно, но сигурно. По усните му се плъзна усмивка. Томас Исак Хамилтън Трети беше приласкан и утешен.

Намериха тялото му три дни по-късно, защото не беше плащал за стаята и управителя искаше да пусне там да нощуват майка и детето й, които явно бягаха или от закона или от някой мъж, но това за никого не представляваше интерес. Томас лежеше с блаженна усмивка посредата на стаята, а спринцовката още стърчеше от ръката му, като символ на изгубения път и посока, на отчаянивето и безпомощността на една ленива и безгрижна някога душа.

Телевизорът

Пианото тихо погали сумрака. Свещите, подредени на старата дървена масичка от ляво, изпукаха сякаш одобрително. Нощта се спускаше кротка и последните оранжеви лъчи на слънцето се оглеждаха в картините по стената. Савана беше затворила очи и беше оставила музиката да я води. Една нежна прегръдка в още горещия есенен късен следобед. Пред отворения прозорец се протягаха лениво все още зелени ливади и един крив стар дъб гледаше небето. Няколко отчаяни есенни птици кръжаха около дъба и се чудеха налага ли се наистина да напуснат гнездото си и да запрашат на юг. Последната нота се изплъзна на свобода през прозореца и тръгна да залязва заедно със слънцето.

Савана стана, леко замаяна, и оправи полата си. Спомни си като беше малко момиче как именно в такива есенни вечери се беше вслушвала в себе си. Тогава точно музиката в главата й утихваше и тя се разливаше цяла в небето. Лежеше под дъба или сред уханните поляни и предусещаше как живота й се влива по-бързо във вените, как пораства, как света се обръща, за да я прегърне. Застана пред прозореца и се загледа в умиращото слънце. Все още не беше напълно готова да се откаже от онези мисли и онова усещане, което караше кожата й да настъхва. Все още се бореше да приеме или откаже мисълта, че Светът не е готов да я приеме и не иска да я прегърне … макар вече порастнала.

Старата къща, в която живееше все още, таеше дълбоко в гънките на времето си спомените за отминалите дни – онези, когато цялото семейство се събираше надвечер около отрупаната маса. Майка й, работеше като готачка у семейство Брейлом, а баща й береше памук заедно с братята й и още няколко нейни роднини. Савана остана още няколко минути вгледана в поляните. Замисли се колко се промени света пред очите й. Онези детски дни бяха обагрени от оптимизма на сдобилата се за пръв път с права раса. Вече и те бяха приети навсякъде. Като равни. Като хора. Но дали Света мислеше така наистина – запита се тя.

Живота й беше белязан с обрати още от ранното й детсвто – един по един починаха майка й, баща й, братята й, за Бога, та дори и кучето Шарп умря! Савана порастна облечена в черни дрехи. Израстна в тишината на къща обсебена от страх и молитви. Над колко легла с бълнуващи мъже беше бдяла нощем, колко молещи за спасение очи беше гледала, колко сухи и страдащи устни беше мокрила с бучка лед. Сякаш света имаше списък с имената на всички нейни близки и беше твърдо решил един по един да заличи.

Савана разтърси глава и се събуди от мрачния унес, който я беше обзел.

-          Е, аз съм жива още, а – исзумтя си тя под носа и се отправи с ленива и тежка стъпка към кухнята.

В опитите си да оживи къщата и да прогони зловещите сенки на спомените, Савана беше напълнила всяка стая със свещи. Светлината, казваше си тя, ще привлече още светлина в живота ми. Надвечер започваше ритуала по озаряването на стаите, а пък по-късно вечер обхождаше пустите стаи, за да пусне мрака обратно, когато затваря тежко уморените си очи.

Малария, или там някаква подобна болест – Савана не искаше и да знае каква е точно и защо успя да прибере всички, които тя обичаше. Маларията също беше преминала през тялото й. Накрая. Последна. Беше сам сама. Нямаше кой да попива челото и, в опитите да свали температурата й, нямаше кой да мокри пресъхналите от треската устни. Но тя някак оцеля. Шегуваш се, нали? – питаше нейния бог тя в началото. После започна за мисли, че нещо с нея не е в ред … не може Бог да прибере всички, а нея да остави наказана сам сама. И с това се беше примирила.

На печката къкреше картофена супа. Савана въздъхна дълбоко, при мисълта, че за пореден път ще сервира маса … за един. Ще хапне набързо, подгонена от тишината наоколо, ще обиколи къщата, за да загаси свещите и после ще си легне в студените чаршафи. Обикалянето на къщата след самотната вечеря носеше още и още печал на изстрадалото й сърце.

На вратата се почука. Савана скочи стресната и в тихата стая лъжицата издрънча на пода оглушително. Кой ли може да бъде? – замисли се Савана – Дали не е полиция? Не, няма какво да търсят тук, тук няма никой освен мен, а аз не съм заплаха за никого. Дали някой не е болен, умрял, или още по-лошо – на смъртно легло и аз трябва да се грижа за него? Не, няма кой да е … всички са вече отдавна на небето. Мислите и се блъскаха в главата и тя беше сбръчкала вежди в усилието си да реши загадката преди да е стигнала до вратата. Тромавите й крака сега се движеха още по-бавно, в нежеланието си да отворят без вече предварително Савана да се е подготвила за срещата.

Никой не почука пак – замисли се за миг – дали пък не ми се е причуло? Да, така ще да е било. А може да е изпукало някое стъпало – къщата има нужда от сериозен ремонт. Да … от както татко го няма …  – очите й се насълзиха и Савана се почувства напълно безпомощна, отчаяна и самотна. Краката й машинално продължиха хода си към вратата. Мислите й вече бяха заети да натежават все повече на раменете й, прехвърляйки целия товар на тихото й ежедневие. Чувстваше се толкова празна, изоставена. Защо Бог не й помагаше? Защо в живота й не се случваше чудото, което като дете беше предусещала? В гърлото й буцата нарастваше. Очите й, вече изпълнени със сълзи, готови да се спуснат по гладките и черни бузи, започнаха да виждат всичко размазано и разкривено. Савана се пресегна и бавно отвори вратата. Да, самотата й си правеше вече шеги с нея. Нямаше никой пред вратата. Започва да ми се причува? Дали не полудявам? – запита се тя.

Боже, моля те, имай милост, помогни ми, изпрати ми чудо! – душата й стенеше под отчаяните й мисли.

Савана преглътна сълзите. Тръсна глава яростно и си помисли каква жалка картинка е в този момент. Опита се да се стегне, но се почувства още по-самотна и сведе глава отчаяно. И тогава го забеляза. Голям кашон на верандата пред вратата. Лежеше там … без никой наоколо. Огледа се. Няма жива душа наоколо. Само щурците разкъсваха ноща. Луната зееше от небето и обливаше пейзажа в стоманено сиво.

-          Има ли някой? – изкрещя Савана.

Тишина. Савана пак се провикна. Пак никакъв отговор. Накрая тя се доближи и разгледа пакета. Имаше името й, написано с червен маркер отгоре. Нямаше име от кого е, нямаше адрес, нямаше нищо. Очудена и леко притеснена, мислеща за какви ли не лоши сценарии, Савана подхвана кашона и го затътрузи към кухнята. Поогледа го известно време. Любопитството й надделя – все пак беше адресирано, така да се каже, до нея – кашона имаше нейното име – Савана Джоунс.

С трперещи ръце взе ножа от плота и разряза грапавата повърхност на картона. Пръстите й се плъзнаха внимателно отгоре и отвориха горната част на кашона.

-          Боже, телевозор! Боже, от къде се взе … кой ли го е сложил тук. Благодаря. Спестявам вече трети месец и още и половината сума не съм събрала, за да си купя телевизор, а сега ето го … от някъде … неизвестно. Благодаря ти Боже. Обезателно ще трябва да разбера от кого е. Ако попитам мистър Смит – пощальона – дали той ще знае? Не, ако беше той, нямаше да изчезне така, щеше да иска да влезе, да хапне или супа или от моя специален кекс, не, не е бил той! – Савана тръсна глава в отрицанието си и продължи да размишлява упорито над мистерията.

Ето, сега живота й ще бъде малко по-ведър, помисли си Джерамая и се усмихна в тъмнината, прикрит зад дебелия ствол на кривия дъб. Още малко да припечеля, за да мога да имам средства за собствена къща, и ще я поканя на среща – на кино, а може и на сладкарница … не! на ресторант! – Джерамая си затананика песен и с ведра стъпка се отправи към потъналия в кадифе прашен път. – Още малко само – замисли се той.