You are currently browsing the monthly archive for September, 2008.
Сложих пръст върху жълтия бутон и се замислих. Колко пъти съм тренирала именно това движение. Колко нощи съм прекарала разубеждавайки се. Колко…
Тишината на стаята ме обгръщаше и някак романтично ми шепнеше в ухото. Имах чувството, че мрака е паднал само заради мен. За да скрие лицето ми, за да погали кожата ми.
Старата фабрика беше отдавна превърната в офис сграда. Бедни фирми на скръндзави собственици се помещаваха между напуканите стени. Някога огромно предприятие, сега миришеше на застой и провал.
Аз бях в един от офисите. Сив. Мрачен. Тук именно се родиха моите спомени. Тук именно се родих аз.
Чувах тик-такането в далечината и усетих как се унасям. Покой беше обсебил всяка моя артерия. Сякаш цял живот съм очаквала именно този ден … тази последна нощ.
Запалих цигара без да вдигам пръст от бутона. Очите ми вече бяха привикнали с тъмнината и различавах евтините бюра и стъклените прегради.
Замислих се. Колко вечери съм стояла под лампата на бюрото и съм фантазирала. Усещах присъствитето му в другата стая. Сякаш докосваше стената, за да погали мен. Стиснах цигарата със зъби и със свободната си ръка докоснах стената. Там, където трябва да е била неговата.
Мисли. Бях се отдала на позитивизъм. Опитвах се да изградя образ на успял човек. Да направя кариера. Да срещна любовта си. Да създам мой свят. Години наред гонех ветрове. Преследвах утопии.
Изведнъж усетих тежестта на отлетялото време. Почти осезаемо. Чух как изпукаха кокалите ми. Чух как всички напразни мисли се стичат по вените ми и крещят в мен.
Дима от цигарата ме върна обратно в тъмната стая.
През щорите се процеждаше бледа светлина от нощните лампи. Още личеше отпечатъка му в стола. Хвърлих изгорелия фас на земята и го смачках с крак. Искаше ми се да седна на неговия стол и да го усетя … като за последно. Спомних си как почти година се търкалях след него в леглото за да полепне остатъка му по кожата ми. И да бъде с мен после целия ден. Спомних си за ръцете му. За очите му.
Не, нямаше да позволя на нерешителната ми страна да вземе превес … отново. Колко много нощи подред се разубеждавах. Чакаш чудеса. Чаках него. Да се почви и да оправдае мислите ми. Напразни мисли. Нищо не беше по-различно с всеки следващ ден.
Усмихнах се леко. После се замислих за себе си. Колко много години съм пропиляла в чакане. Смехът ми избухна в тъмнината и ме стресна. До къде бях стигнала … до къде.
Усещах, че решителността ми се изпарява заедно с последния цигарен дим.
- Стегни се … няма връщане назад – изшептях в мрака.
Мислите ми се лутаха из главата ми. Нищо няма да се промени. Все същата … нерешителна … страхливка!
Поех въздух. Бавно.
- Наслади се. За последно е. Време е да направиш нещо – казах си тихичко.
Докато издишах бавно една сълза се спусна по скулите ми. Затворих очи. Представих си неговото лице. И натиснах жълтото копче.
Взривът се оттекна по пустата улица. Само една аларма се разсвири и разкъса тъмнината.
- Мойто момче … съвсем не позна … може да си ми майстора, ама аз няма да се дам … – изумтях в сумрака и запалих цигара. – Живота може да се държи арогантно … присъщо му е … ама не и ти! Някак съм надрастнала детинските опити да се покажем … вече имам по-стойностни игрички, които да играя.
Смешно нещо е гнева. Завладява те без да усетиш и се превръща в буря, която вършее през теб и вади съвсем детински постъпки от иначе порастналия ти и улегнал мозък.
Идеше ми да тропам с крак. Искаше ми се да съм червена и ядосана … да изглеждам решителна и заплашителна … а всъщност просто ме беше обзело едно брутално спокойствие.
Обух набързо стари дънки, метнах една тениска на раменте си, скочих в кецовете и тръшнах вратата зад гърба си. Спуснах се по стълбите на бегом и се метнах в колата. Стария двигател изръмжа недоволно и клапаните зартакаха ритмично. На седалката до мене се търкаляше снощното шише с уиски преполовено. В колата се разнесе звука на блусарска китара и аз потеглих забързано в спускащата се нощ.
- Мамка ти … идиот … – като мантра си повтарях думите.
Изтръсках фаса през прозореца и форсирах двигателя. Бързах … все бързах … все едно имаше за къде.
- Мамка ти … идиот … За кой се мислиш бе! Аз ще ти покажа на тебе колко можем да сме нафукани! Леке! Мамка ти и идиот!
Минавах през пустите улици и зад колата ми се завихряха пожълтелите листа окапали по земята. Бяс. Превърнала се бях в ураган. Имитация на катаклизми. Собствения ми живот беше образеца за катастрофи.
- Аз ще ти кажа на тебе … ама и ти … ти овца такава … как се остави … как можа да си толкова глупава и непрозорлива … не знаеше ли какво ще стане … че то и на най-тъпите хлапета – онея дето пушат трева в двора на училището – и на тях им е ясно … само ти .. овца!
В главата ми се караха гласовете на моето добро и на моето лошо аз. И още няколко гласа. Ситни капки дъжд започнаха да мажат предното стъкло. Нощтните лампи се отразяваха във влажното шосе и оцветяваха света в омърлушено жълто. Запалих още една цигара и издишах дима с такава въздишка все едно свалям цялата си кожа. Усещането беше доста сюрреалистично и се засилваше още повече от липсата на каквато и да е жива душа по улиците. Нямаше ги дори и бездомните кучета по тротоарите. Чувствах се като последния жив човек на света. Мислите ми населяваха абсурдния свят на близкото ми минало и викаха всички демони от там.
- Боже, каква глупачка съм била. Дали сега не ми се надсмива някъде там … където и да е той. Ама аз съм си овца… ОООО, миличък … ще видим кой – кого …
Улиците ставаха все по-мрачни, а лампите оставаха зад гърба ми. Колкото повече наближавах, толкова по-малко светлина стигаше до мене.
- Съвсем символично! Все едно си го планирал, мръсник! – изкрещях към стъклото пред мен и дадох още газ.
Гумите свистяха по завоите и колата се поднасяше по локвите. От CD-то замрънка един блусар с кахърен глас и аз се разревах. Ядосах се на себе си. Все още бях слаба. Все още се поддавах на емоции.
- А тръгнах насам за да му покажа кой-кого!!! Стегни се! Почти стигнахме – прошепнах си окуражително.
Последен завой и пред очите ми изникнаха големите метални порти. Скочих на спирачките. Погледахме се с портата няколко минути. Имах нужда от малко въздух … май бях спряла да дишам от вълнение.
- И сега какво? Какво ще направиш? – сама се попитх на глас и загасих двигателя.
Предизвиквах се. – Да видим дали в крайна сметка можеш да направиш каквото и да е … или пак ще стоиш отвън, ще ревеш, ще се сополивиш и няма да посмееш да излезеш от колата.
Запалих цигара и се заслушах в дъжда, който барабенеше ритмично по колата. Тишината пукаше в ушите ми. Стана ми страшно и тъжно.
- А тябваше да дойдеш да му покажеш кой-кого!!! Страхливка – извика някакво гласче дълбоко в съзнанието ми.
Пресегнах се, взех полупразната бутилка и отпих голяма жадна глътка уиски. Все едно, че така ще събудя куража си. Спомних си за последната ни нощ заедно и се разплаках. Ядосах се. Спомних си още много дребни неща. И събрах целия си яд.
- Ти за кой се мислиш бе … ЗА КОЙ СЕ МИСЛИШ – изревах с цяло гърло и изкочих от колата.
Засилих се по тъмната алея. Бягах като гонена от демони. Бягах за да стигна при него.
- Идиот! И ти си овца! – повтарях си шепнешком докато бягам и прибирах мократа си коса с ръка, за да не ми пречи да виждам.
Когато стигнах в гърлото ми имаше огромна буца. Пълно безсилие се блъскаше из вените ми.
Исках да му покажа, че съм го забравила … Не! Още по-добре – че никога не съм го искала. Че съм същия огромен егоист като него. Че обичам само себе си, че не съм го обичала никога. Че не плача, че не тъгувам. Че не съм била готова да обърна света за него!
Исках да му покажа всичко това, но успях само да се свлека на колене в калта и за заплача. Безсилно. От дъното на душата си.
Плачех, коленичила на неговия гроб.
Не искам НИКОГА да забравям тези думи. Написа ми ги един мъж един ден по един повод … всъщност нищо от това няма значение. Само смисъла в тези наколко думи има! Само ако можем да вярваме и да живеем така, сякаш са истина … само тогава всичко е наред.
Думичките:
НЕ ГО МИСЛИ – НЕЩАТА ЩЕ СЕ ПОДРЕДЯТ ОТ САМОСЕБЕ СИ.
Вярвам, че е факт. Чакам нещата да се подредят…….
Живота на човек може да се събере в един куфар. С инициали. За да се разпознаваш. За да не изгубиш себе си по пътя.
Номади сме. Всички ние пътуваме през живота си. Понякога с експрес. Понякога с хипер бавен влак. Има спирки. Гари. За двама. За един. За много.
Минаваме през живота си и влачим куфар. Пълен с нас самите.
И какво като се влюбим. И какво като обичаме толкова, че да захвърлим куфара и да ходим боси под дъжда… И какво … Нима пак не оставаме сами?
Пътешествието се предполага да е интересно. Шарено някак. Живот стиснат в шепа. Страхове от тунели. Влак, който минава покрай гарите без да спре. Без да погледнем има ли пътници. Пропускаме себе си.
Понякога се чудя толкова ли е трудно да седнеш надвечер в малката кухня. Да си сипеш чаша вино. И да се усмихнеш. Да се зарадваш… на себе си… на пътя, който вече си минал …
Ако всеки от нас го е страх … да слезе от влака … да разопакова багажа си … да обича … Къде отиваме? Защо, по дяволите, пътуваме изобщо … на къде …
Да, и мен ме е страх. Не да сляза от влака. А да остана на една гара. Да чакам. Може всички влакове да ме подминат. Във сумрака. Сама.
Колко още да чакам?
