You are currently browsing the monthly archive for August, 2008.
Гледам концерт на Стинг.
Факт – ужили ми мислите!
Атмосферата, която създава, аурата, която излъчва се комбинира с книгата, която чета. Смесиха се с мислите ми … Сега в душата ми е каша. И все пак …
Обзета съм от неестествен покой и хармония. Искам да тичам боса по есенни листа. Искам да целуна всичките си приятели. Да се смея с пълно гърло. Искам да се разтворя във въздуха … Искам…
Много отдавна не бях се усещала толкова силно. Много рядко ми се беше случвало … или пък не съм отделяла 5 минути да усетя как се чувствам …
Истината е, че всичко около нас е прекрасно. Вълшебна есен. Музика около нас. На всякъде. И единствено от нас си зависи дали ще поспрем за няколко минути и ще се насладим на живота си или ще се оставим на въртележката без да се огледаме наоколо.
Нямам идея дали някой изобщо би разбрал, обаче имам нужда да кажа следното:
Обич. Всичко е любов. Ние сме музика. Ние сме красотата. Въздухът се разтваря за да минем. Ние сме силата. Ние сме вселени.
Аз си признах пред себе си, че съм всичко, което реша да бъда.
Решила съм да се насладя на музиката, която струи от мен докато вървя през живота си.
Направете го и вие 
Ако живота само можеше да бъде предвиден …
А всъщност, защо си мислим, че не може. Единствено, защото ние не можем. Съдбата (или кой както го нарича) си стига до крайната точка на всяка една отсечка от нашето пътуване през живота ни. Независимо от къде минава пътя. Спирката е на определеното място.
Дали днес ще се разминем по улиците, защото аз не исках да излизам рано? Или утре ще се сблъскаме пред вратата на някое заведение? Дали ще бъде след месец? Две години? Три дни?
Няма измъкване от предопределените случки. Рано или късно пътя те извежда на местото, където се налага да започнеш следващото пътуване. Понякога се налага да сменяш влакове, автобуси, коли, да ходиш пеша, да плачеш, да бъдеш самотен по пустите улици. Рано или късно обаче сменяш посоката.
Ако до вчера вятърът е насълзявал очите ти, есенни листа са шумоляли под самотните ти стъпки. Ако гласът ти е ръждясвал в тишината между сумрачни стени. То сезона се сменя … неизбежно.
Понякога си мисля дали ще минаваме по краткия маршрут между житейските си спирки или ще се налага да обикаляме дълго по тесни, виещи се сред голи склонове пътища зависи от нас изобщо. Дали ние имаме пръст в посоката си?
Ако спирките се измерват по натрупаните уроци, поуки, болки, изводи, радости, които сме насъбрали. То защо тогава все пак пътя е различно дълъг за всеки, който попада по следите на подобен маршрут? Дали учим с различна скорост? Да! Но пак … ако тези, които не учат житеските си истини бързо и все пак стигат до спирките … а онези, които учат по много, минавайки все по обиколните пътеки … и пак …
Не! Няма баланс. Няма равенство. Има интерпретации. Живота е една постоянна интерпретация на гледките по пътищита, през които минаваме.
Май наистина всичко зависи от нас самите.
Дали ще повярвам в собствените си способности да мина по бързо по стръмната пътека или ще изпадна във вцепенение и ще се влача с бавни крачки по тесни планински склонове. Аз определеням пътя си. А дестинацията е винаги ясна – следваща спирка … каквото и да има там.
Ако от днес започна да живея с мисълтта, че скоро идва време да сменям транспорта … ако … дали ще се спусна по склона и пътя ще стане кратък и лентата ще се движи бързо?
Въпроси? Пак пристъпи на така присъщата за обикалящия тип хора несигурност.
Какво ще си обещая ли?
Да не питам повече … а да действам.
Ако има някой, четящ размисли из този блог, то това е за него/нея
Изпращам малко любов, за да може този ден да е малко по-хубав
Изследвам странно чувcтво в момента:
Скайп. 2-3 имена/никове на приятели. Статус: online или away.
Ей така – да знаеш, че няколко души в този свят са там – отсреща. Можеш да кажеш “Здрасти. Тук съм. Дишам. А ти? Как си? Имаш ли нужда от рамо?”
Няколко души. Обаче достатъчни да запълнят целия свят!
Благодаря ви приятели! Online или Away … но насреща
И на тези, които ги няма … защото ме учат да оценявам онези, които са тук…
