Аз съм

По отпечатъка ти по възглавницата
По следите от пръстите ти по кожата ми
По треперещите ми крака
По музиката преди и след тебе
По небрежно преметнатата ти ръка през тънкото ми рамо
По очите и по устните ти нощем подпрени в косата ми
Съм Аз.

Вратата ми

Когато затваряш
след себе си вратата ми
Аз търся остатъка от теб
в леглото си
И после се търкалям дълго
За да те полепна
по кожата ми

Само врата ми знае
колко дълъг е моя стон
И пантите ме имитират
В зората след петите ти.

Хващай пътя бе!

Снощи пак се сетих за този блог. Стария беше далеч по-успешен .. тук само някакви спорадични мисли пробиват бялото за да се покажат изродени и криви. Нищо … за всяко нещо има време

Заминавам днес. След малко. С натежала душа. Отивам далече. За много. След мен остава празно леглото ми. Ако пък чудесата бяха истински … ама не са … хващай пътя бе! Мълчи!

И ей така – шизоидно си общувам със себе си. Какво ли пък би станало ако онази нощ се бях прибрала. Ако зад мен не дишаше неговата сянка… Пак щях да забия едно от онези мъжлета, които се залепят зад теб без право на почивка.

Има само няколко мъже, които биха устояли на изкушението в 3 през нощта да ми звъннат сънливо и да питат “Ти кога смяташ да се прибираш, а?”. И той е един от тях! Малко по-сигурен в мен … още по-сигурен в себе си. Ама ето на … пак заминавам.

То не че ако бях тук щеше да дойде и да ми каже “Хайде стига на сложните схеми!” Whatever!

Хващам пътя …

C U Soon

P.S. Роби, къде си брат като човек се препича на плажа и иска да “разцъка” лаф с мислещо подобно на тебе животно?

Пътят

Сутрин се запечатвам в синята ми количка и попадам в друго измерение. Създала съм си рутина, която ми действа чудесно. В колата ми ВИНАГИ има само специална музика. Малко слънце. Малко топлинка. Едно особено пространство има там между тези четири врати.

Днес си карах по Цариградско и пак осмислях нещо… Уморила съм се. Уморила съм се да преследвам себе си и да се измъчвам.

А дали не сме всички едни мазохисти … или само аз попадам в графата “Пристастен да бърка с пръстче в рани”? Водих диалози – уж със себе си, а всъщност с него. Музиката му се плъзга по кожата ми все едно усещам пръстите му. Неговата музика… Колко странно нещо са отношенията между хората …

Искам да сложа край. Точка. Ама съм мекотело. Очите му ме преследват по улиците. Неговата възглавница, неговите песни, неговият мирис … той … еми така ми се пада.

Мразя Цариградско шосе … там се раждат много решения, които никога не спазвам. Онези задръствания сутрин, в които единственото което можеш да правиш е да мислиш …

Мисленето е порок! Задръстванията развиват пороците! Хайде да спрем, а?

Днес взех едно решение и си поплаках за това. Дали останалите шофьори не мислят, че рева заради задръстеното положение? … хахах Че то именно за това рева де

Ще отпушим ли тапата днес? Довечера ще бъде потопа. Хайде да видим дали ми стиска …

(to be continued)