Томас Исак Хамилтън Трети. Високопарно име. Славно минало на богати земевладелци. Тежестта на фамилията някак подминаваше Томас и само в моменти на пълно отчаяние, той си спомяше кой е и от къде по дяволите прозхождаше. Някога в рода му са се вплитали съдбите на най-големите и властни управници на страната. Имаше лели и чичовци някъде сред потеклото си, които бяха определяли законите, посоките на държавата и цената на половината стоки в нея. Някога. Сега обаче … сега всичко беше различно за Томас.
Том, някога прекрано дете, с лице на малко ангелче и огромни сини очи. Том беше галеник на съдбата. Живееше в огромно имение. Живота му беше изпълнен със скуката на богатите. Където и да ходеше, по петите го преследваше изморително и отегчително богатство.
Когато гражданските преврати заляха страната, обаче, когато хората изпаднаха в чудовищни двубои за права, за надмощие, за власт и за … равенство (как хем власт, хем равенство никой не се замисляше), именно тогава всичко се срина в света на Томас. Той беше тъкмо навършил 19. Обмисляше не политика и бизнес сделки, а как точно да успее да надникне под полата на Мери Бет Уайтс или как да накара Стефани – икономката, да покаже бялата и пищна гръд пред небесните му очи. Том имаше всичко, не мечтаеше за нищо и не даваше пет пати какво се случва извън капсулата, в която пребиваваше.
Гражданските преврати свариха всички висшестоящи тотално неподготвени. В един ден акциите, компаниите, богатствата им бяха заличени. Единственото ценно останало бяха земите и накитите, които мъжете купуваха така щедро във времената на охолство на своите съпруги и любовници. Томас Исак Хамилтън Баща беше от онези хора, които не можеха да приемат факта, че наследството им е заличено. Някак, снобската му душица не можеше да възприеме, че за пръв път през живота си ще му се налага да работи, за да може да купи хляб! За Бога, та хляба струвал скъпо! Навикнал на ежедневни замиания свързани само с играта на бридж, тенис, посещения в кънтри клуба, светски раздумки и пиене на марково уиски в усамотението на личния му кабинет, Томас Баща не можеше да намери своето място под слънцето. Паниката във вече посивелите и обезцветени от страх очи си личеше от далече. Елизабет Хамилтън, майката на Томас, също аристократка, отгледана от орда бавачки и възпитатели, не беше пригодна за оцеляване в толкова различна атмосфера от познатия й уют на висшата класа. Да, всичко беше тотално променено и Хамилтънови не успяваха да проумеят какво да правят сега, каква да бъде следващата крачка и на къде?
Томас Хамилтън Баща една вечер, преборен от ужаса на безславния и беден живот, паникьосан пред факта, че и последната му земя беше продадена, а парите от нея отдавна похарчени, както и липсата на икономки, чистачки, градинари и прислужици, седеше в кабинета си и се наливаше с ужасно, безвскусно, долнопробно, евтино и лютиво уиски. Той стана бавно от коженото кресло останало от дядо му Джошуа Бенджамин Хамилтън – богат англисйки заселник с титла лорд и звание полковник от Френско-Английската война. Томас изпъна гръбнак, помъчи се да поправи оклюмалите кичури оредяла и посивяла за няколко месеца коса. В очите му се четеше дива омраза към случващото се. Мислите му кръжаха около несправедливостта на живота и отчаянието, налегнало семейството му. Той решително сбръчка вежди и стисна тънките си устни в гримаса. Няма повече да търпя това своеволие – заяви претенциозно той и отвори чекмеджето на масивното махагоново бюро. С припряно движение измъкна стар револвер – подарък на баща му от ирлански крадец, който дължеше живота си на милостта на Джошуа и неговия екипаж плуващ към заветна Америка, който го бяха приютили и превозили до сигурната нова земя. С невротични крачки Томас Старши прекоси кабинета. Затръшна вратата с такава злост, че книгите, наредени по всички стени се разклатиха, а една кристална ваза, поставена на малка масичка близо до врата от Елизабет, падна и се строши на хиляди малки искящи парчета. Томас Старши взе стълбите към спалнята на съпугата си почти на бегом. Отвори врата със замах и погледна тържествуващо Бет.
- До тук бяха своеволията на простолюдието – изсъска злобно той и насочи дулото към лицето на ококорената си жена.
Елизабет успря само да отвори уста, понечила да попита изумено какво по дяволите иска да каже Том. В мига, в който куршума летеше към челото й, Бет беше твърде заета да мисли колко ужасно грозно е използвала ругатня – по дяволите пращаха само онези прокъсани рибари на стария док, както и просящите, които тя беше виждала по центалните улици, подгонени от униформени полицаи.
Когато изстелът заглъхна, попил в кадифените завеси, Томас Исак Хамилтън Баща погледна ръцете си, усмихна се и с рязко движение дръпна спусъка на револвера, насочен към собственото му слепоочие.
- Толкова не се интересуваха от мен, че даже собствения ми баща, убивайки майка ми, забрави да убие мен, преди да вземе собствения си живот – хлипаше Том Хамилтън Трети, приведен над мръсната дървена маса в „Трите Мечки” – квартална кръчма, свърталище на утайката от крайбрежната улица.
На масата срещу него стояха, или по-скоро се подпираха трудно, един кривоглед и парцалив мъж и едно конте, облечено в бял костюм и светло бежова шапка. Неговото име беше Стивън. Или поне така се представяше пред всички. Стивън се занимаваше с намиране на всичко, за всеки, който имаше достатъчно пари, за да си плати. Основната му дейност обаче беше доставка на скъпия и ценен бял прах, с помощта на който клиентите му забравяха за мизерния и отчаян живот, който водеха. Неуспели актьори, млади мафиоти, пропаднали богаташи и прецакани брокери – това беше клиентелата на Стивън и той добре се грижеше за тях … и за себе си естествено, като препродаваше със солидна печалба най-долния хероинов боклук, до който успяваше да се докопа чрез редица типове, които му дължаха услуги.
- Дай ми една доза на кредит Стив – изплака с умолителен и мазен глас Том
Стивън го погледна злобно с блудкавите си очички и изсъска:
- Никой не смее да ми казва Стив! Ти за какъв се мислиш бе лигльо пропаднал? Името ми е Стивън! Разбра ли, утрепка долна!
- Да Стивън … аз … извинявай … ти си ми като семейство … само ти се грижиш за мен … аз за това така – галено … но щом не обичаш – няма вече Стивън! Обещавам! Дай ми само една дозичка да изкарам до утре, а после мога да свърша нещо в отплата? А СТИВЪН? Какво ще кажеш? Става, нали? – засумтя Том и с треперещите си ръце стискаше дланите на Стивън умолително.
Стивън именно сега водеше борба за завоюване на нова територия, на която да може да осъществява своите „услуги” както сам ги наричаше. Пое си дъх преди да прати Том и жалките му хленчове на мйната си и още преди да изрече и думичка, в главата му се стелна мисъл – можеше все пак да ползва Том за една две мръсни поръчки, поне докато преслуша новия район. Там имаше по-богата клиентела, а и Закари – предния „утравител” на района можеше да му спогоди някой мръсен номер. Да, ако някой извика полиция Стивън предпочиташе Том да попадне зад решетките, а не самия той.
- Ок, но да знаеш, че за тази доза имаш бая работа да посвършиш за мен, за да я изплатиш – Стивън се усмихна мазно, пресегна се през масата и плясна звучно брадясалата буза на Том.
Пожълтялата кожа на Томъс се позачерви, а в очите му премина блясък на признателност. Стивън подхвърли пакетчето на масата и в мига, иначе треперещите ръце на Том, го сграбчиха. Пакетчето беше изчезнало надълбоко и сигурно място във вътрешния джоб на старото, мръсно и прокъсано палто на Том. Почти мигновенно той стана, облиза напуканите си устни, усмихна се насила на Стивън, измрънка едно „Благодаря” и се изстеля от кръчмата.
Мотел „Последна спирка” беше най-долнопробното място в целия град. Неона с името му беше наполовина изгорял. Стаите бяха вонящи дупки, а обитателите им едва успяваха за изкарат деня, само за да се чудят как и от къде да гепят малко пари, за да платят за следващата вечер. Томъс плати на мазното човече с дебели лупи, сложени в стара черна пластмасова ранка на носа му и се засили по стълбите към стаята. Две проститутки, леново опънали крака на импровизирания във фоайето бар (ако това оплюто от мухи място можеше изобщо да се нарече бар, а пък застарялия и занемарен ъгъл да се кръсти фоайе).
Невторично Томас посегна да отключи варата, но омекналите от началната фаза на абстиненция пръсти не можеха да задържат ключа. Томас изпусна ключа, свлече се на земята, за да го вземе и изпсува звучно. В сумрака на коридора не виждаше къде е паднал. Опипа мръсния под нетърпеливо и успя да намери ключа. С мъка се надигна. Пред очите му плуваше мъгла, а всеки мускул в мършавото му тяло крещеше оглушително от болка. Отключи. С мъка, нетърпение и много псувни. Засили се към леглото. Захвърли палтото на пода, като преди това извади безценното пакетче. Набързо и с отработени движения в тъмната стая, осветена само от неона навън, приготви необходимото и се зае да си бие дозата.
Постепенно пред очите му заплуваха детски спомени. Люлката в северната градина на имението. Езерцето, пред което майка му сядаше есенните следобеди да чете поезия. Как гледа към прозореца на кабинета на баща си и го чака да се появи. Как умолява родителите си да му обърнат малко внимание. Разплака се. Пред очите му минаваха годините. Охолния живот. Безгрижието. Апатията и отегчението, които тогава властваха над тинейджърския му делник.
- Колко съм бил глупав – помисли си Томас и преглътна тежко. Бил съм щастлив, а не съм знаел даже … Боже, колко съм бил глупав …
Тъмнината постепенно обгръщаше изнемощялото му тяло и Томас се приюти в прегръдките на нещо успокоително и гальовно. Лицето му се отпускаше бавно и през затворените му клепачи се плъзнаха топли и едри сълзи. Всички онези години,когато се е чувствал изоставен, макар и с осигурен жовот, а после стреса на бедността, чувството за безпомощност и вече реалната ситуация на самотно пребоваване из долнопробни мотели … всичко започна да се отдалечава от него плавно, но сигурно. По усните му се плъзна усмивка. Томас Исак Хамилтън Трети беше приласкан и утешен.
Намериха тялото му три дни по-късно, защото не беше плащал за стаята и управителя искаше да пусне там да нощуват майка и детето й, които явно бягаха или от закона или от някой мъж, но това за никого не представляваше интерес. Томас лежеше с блаженна усмивка посредата на стаята, а спринцовката още стърчеше от ръката му, като символ на изгубения път и посока, на отчаянивето и безпомощността на една ленива и безгрижна някога душа.
